четвъртък, 28 февруари 2008 г.
in principia erat
Отдавна ни се искаше да отделим малко място за всички онези глупости, които изникват като грешки на езика, главата и прочие части на тялото. Та-дам! - ето ги вдясно. За съжаление обаче не знам, как добавя коментари към списъка (ако някой знае, моля, хелп), но само ще се радваме, ако имате идеи, коментари или допълнения - пишете тук някъде или на мейла, ще ни бъде много интересно.
вторник, 26 февруари 2008 г.
javier adentro
Първата препратка към Хавиер Бардем е прясно спечеленият Оскар (и абсолютно заслужен, честито) за ролята на безстрастния Антон Сигурх, пътешестващ около границата с Мексико с непоклатими принципи и кислородна бутилка в "Няма място за старите кучета". Мненията за филма, нормално за продукция на братята Коен, са раздвоени, но, противно на Програмата, аз го препоръчвам - на любителите на черния хумор, анестезираното течение на времето на филмите за дивото Мексико и, разбира се, плащещия талант за превъплъщение на Бардем.
Персонажите на Бардем продължават да витаят в главата ви като тексаска мараня - макар и с едно и също лице, премрежващи се, но абсолютно невъзможно да бъдат сляти един с друг. Образите, които избира Хавиер Бардем, са крайни, ярки и абсолютно различаващи се. От неустоимата влюбена усмивка в "Между краката" - трябва да признаем, че като секс-маниак е доста по-симпатичен отколкото като маниак убиец - до наполовина парализирания полицай-баскетболист с инвалидна количка в "Жива плът", донеслия му международна известност писател-хомосексуалист Рейналдо Аренас или неподвижния, но летящ в душата си борещ се за смърт Рамон Сампедро в "Морето в мен".
Биографията му (в която се разрових след похода до ЕБКЦ, още под харизмата на Хавиер - Орийя, Бардем - знае ли човек?), освен връзката с Пенелопе Крус, за която можем само да му завидим, ни показва филми, които не отвличат вниманието с грим, костюми или прочие сценографско изобилие. Основно съвременни драми на брилянтни режисьори (от Алмодовар и Мануел Перейра до Малкович и Милош Форман), филмите на Бардем не прикриват с нищо, оставяйки актьора на преден план, гол, само със таланта си и способноста си да се слее с персонажа.
За Бардем се говори, че не играе един и същ типаж два пъти. Но в екипа на който и филм да видим името Хавиер Бардем, от екрана ни гледа Антон, Рамон, Раул, Давид, а Бардем го няма. Това, как испанецът напълно се разтваря в персонажите си, заслужава само хипнотизираното
ни внимание в екрана и аплодисменти. И Оскар.
.photo - property of the website it is linked to.
неделя, 24 февруари 2008 г.
Сериалити
Сериалити #1
Veronica Mars
Нещо като симпатична и истински забавна версия на Нанси Дрю, Вероника Марс е сериалът, с който можете да преминете през тежките години на гимназията и уверено да продължите към колеж. Иронична, отмъстителна и доста заядлива, но пък с добро сърце, тази тийн-идолка изобщо не си губи времето, а помага на баща си в малкия семеен бизнес, като наместо с кукли, си играе на детектив. Независимо дали разследва убийството на най-добрата си приятелка, това кой е откраднал резултатите от пюрити теста или помага на гаджето си да избяга за южни страни с незаконното си бебе, В.М. е героиня/сериал, който не омръзва, макар на моменти да става по-бозав и от бразилска продукция.
Сериалът е особено популярен с поп-културните си препратки, или иначе казано, ако искате да обогатите общата си култура по американистика, гледайте го с епизоден гайд. Може и с Кола.
Сериалити #2
Life as We Know It
Да си призная честно, гледах този сериал заради симпатичното присъствие на Крис Лолъл, но да кастнат като негова приятелка Кели Озбърн, оглавява моята класация за лоши избори, някъде между музикалния дебют на Парис Хилтън и кроковете с пух. Като цяло, действието се развива в една гимназия и изглежда, като да е писано от гимназисти (отчаяни, навлизащи в пубертета гимназисти, които са печатали между стискането на пъпките си и опитите за декриптиране на порно канала.) Иначе историята е класика от US тийн проблеми: родителите на Дино се карат, защото мамйка му спи с треньора му по хокей; Бен е влюбен до уши в учителката си по Литература (ей тука просто, Господ ми е свидетел, че това не може да ти се случи в БГ училище), а после и тя в него; а героят на Крис, е, хм, той си има достатъчно проблеми с мис Озбърн, като възлюбена. Е, както казват, всеки с проблемите си...
Сериалити #3
Grey’s Anatomy
... а в Анатомията на Грей, те са всичко, освен малко. Историята, или по-скоро историите се въртят около любовните животи на главните или не чак толкова главните герои, които страдат и запиват по баровете (в след-работно време), но никога не се прибират сами. Приятното е, че, колкото и каталогови да изглеждат персонажите, ни е спестено голямото въздишане, като всеки от тях има по един чувал недостатъци и чапатости. Един от онези приятни сериали, които ни напомнят, че няма нужда да си идеален, за да намериш някой equally не-идеален за себе си. Стига да съумееш да го задържиш. Всичко това идва с голяма доза кървища, лекарски морал и сифилиптични мед. сестри.
Seriously?
Сериалити #4
Wonderfalls
От създателя на Dead Like Me и Pushing Daisies, за които ще говоря след малко, Браян Фулър (мн мразя да изписвам не-кирилица-friendly имена на кирилица). Главната героиня Джей е изживяваща-кризата-на-двайсетте симпатична, потъваща в сарказма си продавачка в магазин за сувенири, с диплома по философия от Brown, на която й го говорят. Но не звездите, а разни фигурки на животни. Общо взето й предават двусмислени послания, следвайки които тя помага на разни хора, докато се бори с това да бъде полезна на себе си и да вземе живота си в ръце. Извънредно приятни и забавни включвания от симпатичния барман с вид на принц Charming и обърканото й семейство. Едно голямо „жалко” за това, че сериалът е оцелял само един сезон.
Сериалити #5
Dead Like Me
Ако сте се чудили някога изобщо какво става с човек, когато е в късен пубертет, но наместо в университет, ходи на работа, то този сериал изкрещява отговора в лицето ви – бива смазан от летяща тоалетна чиния от космически кораб през обедната почивка. Това обаче не е всичко, следва след-живота или иначе казано афтърлайфът, който през погледа на Джордж(ия) не е най-хубавото нещо, което може да ти се случи. Или иначе казано, тя се превръща в grim reaper и помага на хората да умрат по-приятно, като отделя душите им, мигове преди смъртта. Черният хумор, проблемното семейство и още по-големият проблем да бъдеш себе си, макар и някой друг, са гарантирани. Вероятно един от най-любимите ми сериали
П.С.: Вероятно филм през Юли.
Phear, ще има и още...
All images are property of the websites they are linked to.
Veronica Mars
Нещо като симпатична и истински забавна версия на Нанси Дрю, Вероника Марс е сериалът, с който можете да преминете през тежките години на гимназията и уверено да продължите към колеж. Иронична, отмъстителна и доста заядлива, но пък с добро сърце, тази тийн-идолка изобщо не си губи времето, а помага на баща си в малкия семеен бизнес, като наместо с кукли, си играе на детектив. Независимо дали разследва убийството на най-добрата си приятелка, това кой е откраднал резултатите от пюрити теста или помага на гаджето си да избяга за южни страни с незаконното си бебе, В.М. е героиня/сериал, който не омръзва, макар на моменти да става по-бозав и от бразилска продукция.
Сериалът е особено популярен с поп-културните си препратки, или иначе казано, ако искате да обогатите общата си култура по американистика, гледайте го с епизоден гайд. Може и с Кола.
Сериалити #2
Life as We Know It
Да си призная честно, гледах този сериал заради симпатичното присъствие на Крис Лолъл, но да кастнат като негова приятелка Кели Озбърн, оглавява моята класация за лоши избори, някъде между музикалния дебют на Парис Хилтън и кроковете с пух. Като цяло, действието се развива в една гимназия и изглежда, като да е писано от гимназисти (отчаяни, навлизащи в пубертета гимназисти, които са печатали между стискането на пъпките си и опитите за декриптиране на порно канала.) Иначе историята е класика от US тийн проблеми: родителите на Дино се карат, защото мамйка му спи с треньора му по хокей; Бен е влюбен до уши в учителката си по Литература (ей тука просто, Господ ми е свидетел, че това не може да ти се случи в БГ училище), а после и тя в него; а героят на Крис, е, хм, той си има достатъчно проблеми с мис Озбърн, като възлюбена. Е, както казват, всеки с проблемите си...
Сериалити #3
Grey’s Anatomy
... а в Анатомията на Грей, те са всичко, освен малко. Историята, или по-скоро историите се въртят около любовните животи на главните или не чак толкова главните герои, които страдат и запиват по баровете (в след-работно време), но никога не се прибират сами. Приятното е, че, колкото и каталогови да изглеждат персонажите, ни е спестено голямото въздишане, като всеки от тях има по един чувал недостатъци и чапатости. Един от онези приятни сериали, които ни напомнят, че няма нужда да си идеален, за да намериш някой equally не-идеален за себе си. Стига да съумееш да го задържиш. Всичко това идва с голяма доза кървища, лекарски морал и сифилиптични мед. сестри.
Seriously?
Сериалити #4
Wonderfalls
От създателя на Dead Like Me и Pushing Daisies, за които ще говоря след малко, Браян Фулър (мн мразя да изписвам не-кирилица-friendly имена на кирилица). Главната героиня Джей е изживяваща-кризата-на-двайсетте симпатична, потъваща в сарказма си продавачка в магазин за сувенири, с диплома по философия от Brown, на която й го говорят. Но не звездите, а разни фигурки на животни. Общо взето й предават двусмислени послания, следвайки които тя помага на разни хора, докато се бори с това да бъде полезна на себе си и да вземе живота си в ръце. Извънредно приятни и забавни включвания от симпатичния барман с вид на принц Charming и обърканото й семейство. Едно голямо „жалко” за това, че сериалът е оцелял само един сезон.
Сериалити #5
Dead Like Me
Ако сте се чудили някога изобщо какво става с човек, когато е в късен пубертет, но наместо в университет, ходи на работа, то този сериал изкрещява отговора в лицето ви – бива смазан от летяща тоалетна чиния от космически кораб през обедната почивка. Това обаче не е всичко, следва след-живота или иначе казано афтърлайфът, който през погледа на Джордж(ия) не е най-хубавото нещо, което може да ти се случи. Или иначе казано, тя се превръща в grim reaper и помага на хората да умрат по-приятно, като отделя душите им, мигове преди смъртта. Черният хумор, проблемното семейство и още по-големият проблем да бъдеш себе си, макар и някой друг, са гарантирани. Вероятно един от най-любимите ми сериали
П.С.: Вероятно филм през Юли.
Phear, ще има и още...
All images are property of the websites they are linked to.
петък, 1 февруари 2008 г.
сряда, 30 януари 2008 г.
съконспиратори #1
Позволяваме си да поставим началото на (поредната) нова тема, а именно "съконспиратори", в която волни и неволни хора ще ни пишат някакви неща и ние ще имаме честта да ги публикуваме. Тази седмица това са Ники Илиева и Тони Гривекова от 8ми клас на Първа Частна Математическа Гимназия с тяхната статия за стрийт културата, а именно:
Стрийт културата - един различен поглед над София
Срещаме се с Георги Енчев - Гоош в залата на Street Dance School The Center – София, пълна с танцуващи млади хора, очакващи началото на поредната тренировка. Някои танцуват, други седят на диван,над който се разполагат множеството награди от първенства и състезания. Музиката е на максимум, а настроението още по-приповдигнато. Гоош е основателят на една от първите формации по street танци в България. През 2002 полага началото на танцово студио, без дори да подозира до каква степен ще се разрасне неговата идея.
Street танците са важна част от Street културата. В България има много таланти и хора, които се грижат за тяхното развитие. Училището за млади танцьори, основано от Гоош, се намира във Варна, но има клон и в София. Много скоро и други големи градове ще бъдат поле за изява на младежи с танцов потенциал.
Едни от най-запалените танцьори от София са Лили Луис Солано и Мария Дамян. Лили се занимава с този вид танци от 2 години, а Мария от 2 месеца. И двете казват, че танците за тях са начин на живот и внасят радостта в живота им. “Аз много интересно научих за The Center”-разказва Лили.”Търсех такива танци и един ден докато слизах от автобуса с приятели видях един билборд и толкова се зарадвах, че за малко да падна. Веднага се обадих на Гоош и започнах да танцувам.”
За последните години Гоош и неговите танцьори са спечелили много награди от едни от най-големите състезания в страната и чужбина. Например световните първенства в Бремен през 2005 и 2006г. През 2006 те стават седемнадесети измежду 3750 състезатели от 43 страни. Същата година печелят трето място на “Hip-hop International Open” в Италия,а през 2007г. в Германия се класират на два четвърт-финала. Благодарение на тях България се нареди сред най-добрите в street стила.
Гоош казва, че street културата го вдъхновява за хореографията. „За мен улицата е място, откъдето черпя вдъхновение. Това, което ми се случва, това, което виждам или чувам на улицата, ме вдъхновява да направя танц”, обяснява той. “Занимавам се от 15 години. “-разказва ни Гоош, “Аз съм от Каварна и там бяха първите ми стъпки като хореограф и танцьор. Зарибих се от един клип на MC Hammer и филмът Breakdance. После започнаха да ме теглят повече хореографиите.” Той добавя още, че постепенно е открил своята собствена версия за движението и танца, а когато започнал да се занимава сериозно, пускал обяви и хората идвали.
Графитите добиват популярност в САЩ през 60-те и 70-те години на 20 век, като форма на социален протест и начин за маркиране на територия. Те са и един от елементите на хип-хоп културата. През 80-те години изкуството се популяризира и в Европа, а през 90-те години вече е факт и в България и набира все повече и повече почитатели на спрея.
Стефан Борисов, ученик от осми клас, рисува графити в малкото си свободно време. Негови любими стилове са Wild и Semi-Wild. Те се характеризират с по-динамични букви, отколкото в обикновения стил, които се преливат една в друга по различни начини. „Рисувам графити от три години. Събираме се доста хора, купуваме спрейове от Graffiti Workshop, а от там се качваме на автобуса и драскаме където ни хареса. Защо ли – защото ми харесва, отпускам се и създавам нещо ново и хубаво.”, разказва ни Стефан. Според него графити-изкуството определено набира скорост, но все още много хора го намират за „безмислена драсканица, безцелно боядисване”.
През последните 3-4 години графитите активно се позиционират в публичното пространство. Те са неразделна част от street културата, макар и често да се подценяват поради местата, на които са нарисувани – подлези, изоставени сгради, гари. Основно рисуването на графити е занимание на тийнейджърите и младежите.
Стефан е и запален скейтобордист. Започнал заради това, че много хора го правели, „комерсиализация – това е причината. Всички караха и реших и аз да се пробвам. Хареса ми и продължих ”. За разлика от рисуването на графити, Стефан кара скейт от значително по-малко време – шест месеца, но този период от време е напълно достатъчен за начинаещ скейтър, имащ амбиции да стане много добър и да заслужи спонстворство от чуждестранна фирма. Скоро обществото на скейтърите беше лишено от единственото място, където могат да карат, поради строежа на метростанция. Те обаче не се отказват, продължават да търсят правата си и се надяват, че съвсем скоро мечтания столичен скейтпарк ще бъде построен.
Гоош и неговoто танцово студио ще продължат да представят страната ни достойно сред голямата международна конкуренция. A Стефан и всички фенове на графити изкуството ще се погрижат уличните шедьоври в столицата да се множат. За скейтърите пък остава надеждата за скорошно отваряне на софийски скейтпарк,но дори това да не стане скоро, можем да бъдем сигурни, че скейтовете им няма да хванат прах.
Стрийт културата - един различен поглед над София
Срещаме се с Георги Енчев - Гоош в залата на Street Dance School The Center – София, пълна с танцуващи млади хора, очакващи началото на поредната тренировка. Някои танцуват, други седят на диван,над който се разполагат множеството награди от първенства и състезания. Музиката е на максимум, а настроението още по-приповдигнато. Гоош е основателят на една от първите формации по street танци в България. През 2002 полага началото на танцово студио, без дори да подозира до каква степен ще се разрасне неговата идея.
Street танците са важна част от Street културата. В България има много таланти и хора, които се грижат за тяхното развитие. Училището за млади танцьори, основано от Гоош, се намира във Варна, но има клон и в София. Много скоро и други големи градове ще бъдат поле за изява на младежи с танцов потенциал.
Едни от най-запалените танцьори от София са Лили Луис Солано и Мария Дамян. Лили се занимава с този вид танци от 2 години, а Мария от 2 месеца. И двете казват, че танците за тях са начин на живот и внасят радостта в живота им. “Аз много интересно научих за The Center”-разказва Лили.”Търсех такива танци и един ден докато слизах от автобуса с приятели видях един билборд и толкова се зарадвах, че за малко да падна. Веднага се обадих на Гоош и започнах да танцувам.”
За последните години Гоош и неговите танцьори са спечелили много награди от едни от най-големите състезания в страната и чужбина. Например световните първенства в Бремен през 2005 и 2006г. През 2006 те стават седемнадесети измежду 3750 състезатели от 43 страни. Същата година печелят трето място на “Hip-hop International Open” в Италия,а през 2007г. в Германия се класират на два четвърт-финала. Благодарение на тях България се нареди сред най-добрите в street стила.
Гоош казва, че street културата го вдъхновява за хореографията. „За мен улицата е място, откъдето черпя вдъхновение. Това, което ми се случва, това, което виждам или чувам на улицата, ме вдъхновява да направя танц”, обяснява той. “Занимавам се от 15 години. “-разказва ни Гоош, “Аз съм от Каварна и там бяха първите ми стъпки като хореограф и танцьор. Зарибих се от един клип на MC Hammer и филмът Breakdance. После започнаха да ме теглят повече хореографиите.” Той добавя още, че постепенно е открил своята собствена версия за движението и танца, а когато започнал да се занимава сериозно, пускал обяви и хората идвали.
Графитите добиват популярност в САЩ през 60-те и 70-те години на 20 век, като форма на социален протест и начин за маркиране на територия. Те са и един от елементите на хип-хоп културата. През 80-те години изкуството се популяризира и в Европа, а през 90-те години вече е факт и в България и набира все повече и повече почитатели на спрея.Стефан Борисов, ученик от осми клас, рисува графити в малкото си свободно време. Негови любими стилове са Wild и Semi-Wild. Те се характеризират с по-динамични букви, отколкото в обикновения стил, които се преливат една в друга по различни начини. „Рисувам графити от три години. Събираме се доста хора, купуваме спрейове от Graffiti Workshop, а от там се качваме на автобуса и драскаме където ни хареса. Защо ли – защото ми харесва, отпускам се и създавам нещо ново и хубаво.”, разказва ни Стефан. Според него графити-изкуството определено набира скорост, но все още много хора го намират за „безмислена драсканица, безцелно боядисване”.
През последните 3-4 години графитите активно се позиционират в публичното пространство. Те са неразделна част от street културата, макар и често да се подценяват поради местата, на които са нарисувани – подлези, изоставени сгради, гари. Основно рисуването на графити е занимание на тийнейджърите и младежите.
Стефан е и запален скейтобордист. Започнал заради това, че много хора го правели, „комерсиализация – това е причината. Всички караха и реших и аз да се пробвам. Хареса ми и продължих ”. За разлика от рисуването на графити, Стефан кара скейт от значително по-малко време – шест месеца, но този период от време е напълно достатъчен за начинаещ скейтър, имащ амбиции да стане много добър и да заслужи спонстворство от чуждестранна фирма. Скоро обществото на скейтърите беше лишено от единственото място, където могат да карат, поради строежа на метростанция. Те обаче не се отказват, продължават да търсят правата си и се надяват, че съвсем скоро мечтания столичен скейтпарк ще бъде построен.
Гоош и неговoто танцово студио ще продължат да представят страната ни достойно сред голямата международна конкуренция. A Стефан и всички фенове на графити изкуството ще се погрижат уличните шедьоври в столицата да се множат. За скейтърите пък остава надеждата за скорошно отваряне на софийски скейтпарк,но дори това да не стане скоро, можем да бъдем сигурни, че скейтовете им няма да хванат прах.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
